полк. Рачо Н. Станимиров

Полк. Рачо Н. Станимиров(#2232) (08.10.1911 - 15.04.1999). Роден в Шумен, където по това време служи баща му. Завършва Военното училище в София през 1933. Същата година получава назначение ю в 1-ви конен полк. През 1935г. е прехвърлен в Лейбгвардейския на Н.В. конен полк като взводен командир. Същата година печели конкурс за обучение в генерал-щабна академия в Италия, но се отказва заради сватбата си.


Жени се за Олга Прозоровска(#22213). Тя е дъщеря на негова първа братовчедка (по линия на габровския род Видинлиеви), но е само с 3 години по-млада от него. Любовта им пламва в Габрово, през 1934г, когато Олга гостува у братовчедите им х.Стойчеви, а младият подпоручик Рачо Станимиров е в града по служба за тържествата по откриване на паметника на връх Шипка. За брака им са трябвали специални разрешителни – от Владиката, защото са роднини и от щаба на армията, защото Рачо е все още младши чин и не разполага с предвидения по устав доход, за да сключи брак. През 1936г. се ражда дъщеря им Елена(#22321) През 1939г. Рачо печели нов конкурс за генерал-щабна академия, този път в Германия, но и този опит е осуетен от започналата война.




През 1940г. Рачо Станимиров има щастието да е сред първите конно-разузнавателни разезди, които навлизат в освободена Добруджа. Радостта му е голяма, тъй като дядо му по майчина линия- генерал Тодор Кантарджиев превзема Добрич през 1916г. и е известен и почитан сред местното население като "освободителят на Добруджа" В много от къщите на добруджанци Рачо вижда портрета на дядо си на стената. Когато казва, че е внук на ген. Кантарджиев хората реагират с неописуема радост и го вдигат на ръце заедно с коня...

През 1941г. Рачо Станимиров е ротен командир в новосформирания брониран полк. През 1942г. е повишен в капитан и изпратен на стаж в 4-ти артилерийски полк. Зачислен е за слушател във Военната академия в София, но и този трети опит е осуетен – този път поради включването на България във войната. През 1944г. се ражда второто му дете – Никола(#22322) В състава на І Българска армия кап. Р. Станимиров участва в боевете в Унгария през 1945 г., където е ранен. Награден е с орден „За храброст”. След войната през 1945г. най-после има възможност да завърши Генерал-щабната академия, повишен е в чин майор и получава назначение в генщаба. Скоро след това, през 1946г. идват чистките и масовите уволнения на офицери. Майор Станимиров е включен в един от първите офицерски процеси. В списанието на Съюза на възпитаниците на ВНВУ, “Един Завет” бр.4 от 1996г. (V година) в рубриката “ Из залите на престъпния комунистически съд” е публикувана биографична статия на Рачо Станимиров от 52-ри випуск на ВНВУ под заглавието “Спомен на репресиран офицер”[1]:


" Участвах в бойните действия на I БА в Унгария през 1945г. Бях награден с орден “За храброст”. След края на войната се завърнах с чин майор на мирновременната си служба във Военното министерство – Генералния щаб. По това време по-голямата част от офицерите поддържаха становището за аполитичността на войската, както това беше до 09.09.1944г. Нашата малка група от Щаба на войската споделяше тази идея и започнахме да убеждаваме приятели и познати офицери да не участват в никакви политически групировки като БКП, БЗНС, ОФ, както и в съществуващия Военен съюз… През лятото на 1946 започнаха масови уволнения на офицери… започнаха изкуствено скалъпени процеси и арести на офицери…по същото време започна и процесът срещу нашата група… него нарекоха “Неутрален офицер” поради неутралното ни отношение към политическите партии…Лично аз от удар с дърво (крак на стол) получих спукване на прешлен на гръбначния стълб…Осъдиха ме на 15 години строг тъмничен затвор, който изтърпях за 8 години и 9 месеца. …върху мен бе упражняван натиск да свидетелствам срещу Никола Петков…чрез полковник Борис Гергов съм свързал “Неутрален офицер” с Никола Петков, което не беше вярно и аз отказах да го потвърдя. Така отпадна една точка от смъртоносното обвинение срещу Никола Петков, че е бил подбудител и за създаването на “Неутрален офицер”… Следва разказ за мъките и издевателствата по комунистическите затвори – софийския, сливенския, старозагорския, концлагера Белене, където след години неизвестност среща брат си Тодор. Освободен е от Белене на 22.04.1955 г. и се прибира в къщи на 11-тия рожденния ден на сина си Никола, когото е видял за последно на 2 години.

След излизането си от Белене, Рачо Станимиров работи в цех за бетонни изделия, става стругар, а след това работи офсетов печат. Работи до 1990 г.През 1992 г. след демократичните промени му е присъдено званието полковник. Умира през 1999г. на 87г.



[1]сп. Един завет, бр. 6/1996